вино

Снежана Живкова

На един къс земя, наречена България – „колкото една човешка длан” – има толкова много лозарски райони и микрорайони, лозарски стопанства и винарски изби, някои от които произвеждат по повече от 20 различни наименования вина, че в крайна сметка консуматорът, за който е предназначено всичко това, изпада в пълно объркване. Всяка реколта се предлага в нова серия, с нови различни имена, да не говорим за етикетите, и ако човек гледа само бутилките по рафтовете на магазините за вино и алкохол, би си казал, че това е една преуспяваща индустрия. Българските вина печелят награди и на родни, и на световни изложения, но разочарованията на консуматора от вкуса на виното в бутилката и разминаването с красивия дизайнерски етикет и информацията върху него често са доста големи. У някои ценители на виното от доста години се оформя убеждението, че за изложения и дегустации се представят специално подготвени партиди, а в търговската мрежа отиват вина с ниско и посредствено качество. Самите винари не остават назад и вместо да разсеят тези съмнения сами хвърлят кал върху труда си, обвинявайки се един друг или неназовани представители на сивата икономика, които заливат пазара с ментета вина и нелегална безакцизна ракия.

Какво става с българската винарска гилдия, с българските вина, които преди 20-ина години бяха достигнали до шесто място по внос в Англия и заслужен авторитет в Скандинавия, САЩ и Европа? Забравиха ли българските енолози как се прави вино, та все търсят причината ту в това, че лозарството загива и няма качествено грозде, ту в лошата реколта и искат разрешение за допълнително влагане на захар при ферментацията, ту в нелоялна конкуренция, ту в остарелия Закон за виното?

Наистина през последните години, които вместо преход спокойно могат да се нарекат назадък, във винарството се случиха много интересни неща. След разпадането на монопола на ДСО „Винпром” от избите и цеховете от всички негови поделения започнаха да изникват самостоятелни винарски изби със свое собствено производство и желание за успех на всяка цена. Словосъчетанието българско вино и неговият завоюван вече авторитет бяха забравени – всеки налагаше своята марка, изписана на етикета на латиница, наивно заблуждавайки се, че така ще впечатли преситения чуждестранен консуматор. И, естествено, изведнъж се оказа, че гроздето не достига, че лозарството загива, а с него идва и краят на винарството. През тези години българските технолози вече започнаха да се наричат енолози и за своя похвала или срам се научиха как се прави вино от неузряло грозде, защото ако не си го оберат сами зелено, после ще го купят същото от циганите крадци или от прекупвачите), или от загнило грозде, или от вкиснало по камионите, които се разхождаха от Северна до Южна или от Източна до Западна България в търсене на купувачи, от смесено винено и десертно грозде, без значение какви са сортовете… По-напредничавите от тях се обърнаха за помощ към европейските енологични практики и с влагането на ензими, дрожди и прочие подобрители все пак успяваха да направят нещо.

Бяха създадени и много нови винарски изби, изградени от нулата по съвременни проекти, някои с чуждестранни собственици, които придават много хубаво лице на нашето винарство, но с всяка изминала година обобщаващото значение на понятия като винарска промишленост, винарска гилдия или общност се размиват все повече и се разтварят в пространството. Такова нещо вече няма. Няколко години след разпадането на „Винпром” опит за запълване на празнината и обединяване направи новосъздаденото тогава Сдружение на производителите и търговците на вина и спиртни напитки, което през 2000 г. се преименува на Национална лозаро-винарска камара. За съжаление независимо от името си „национална” тя не успя да изиграе тази роля и в нея не членуват дори и половината от всички регистрирани у нас винарски изби.

Разединението на лозари и винари в момента си личи и по няколкото организации и асоциации, които се опитват да вземат нещата в свои ръце. Все за техните интереси ще се борят  Национално сдружение "Съюз свободни винари" и Национално сдружение "Български винен борд", учредени на 2 юни 2010 г. в Пловдив. Те прокламират, че искат да обединят лозарите и винарите около марката "Българско вино", която да бъде наложена на пазара и у нас, и в чужбина. Но като че ли забравят колко безславно се срути идеята за фонд „Българско вино”, в който трябваше да се акумулират средства за представяне и реклама на българските вина на чуждите пазари. Идеята беше добра или поне се чувстваше нещо положително в желанието да се наложи българското вино, а не кабернето или мерлото на тази или онази наша винарска изба. Все за благото на българското вино ще работи и учредената горе-долу по това време и Българска винена гилдия. Преди години бе създадена и Асоциацията на производителите, вносителите и търговците на спиртни напитки. Всички те заявяват, че защитават интересите на българското вино, като въобще забравят за съществуването на останалите си „събратя”, които обявяват същото. На 4 септември 2010 г. се появи и Асоциацията на българските винари, която ще настоява пред Министерство на земеделието за засилен контрол върху качеството на виното и гроздето, най-вече срещу вноса на грозде от страни извън ЕС, и провеждането на акция  „Ментета”. Не се ли объркахте вече от толкова организации, за които най-важните са интересите на българското вино и утвърждаването на неговия авторитет на световните пазари?